С празници, които ще продължат цял месец, ще бъде отбелязана 50-годишнината от създаването на „Старинен Пловдив”.
Юбилеят ще се преплете и със 100-годишнината от рождението на писателя Николай Хайтов. Точно затова програмата ще бъде свързана с разказвача на Родопите, а също така и с имена, чийто живот е посветен на Стария град. Това са създателят му Атанас Кръстев – Начо Културата, художникът Коста Форев и карикатуристът Борис Димовски.
Празниците започват на 1 април, понеделник, в 17.30 ч. на Лапидариума. Като на рожден ден ще има празнична торта, балони ( 50 на брой), слова и поздрави, както и сувенири за спомен на всички, които уважат празника. На официалната церемония ще присъстват Кмета на Пловдив инж. Иван Тотев, заместник-министъра на културата Амелия Гешева, посланици, представители на Областната управа и общинската администрация, Председателят на ОбС Пловдив – Савина Петкова, заместник-кметове и кметове на райони, бивши служители от Управление „Старинен Пловдив“, медии, партньори, културни институции и граждани. Музикален домакин на събитието ще е Биг Бенд Пловдив, с диригент Николай Гешев.
В пруста на Балабановата къща ще бъде излъчен и най-добрият филм за Стария град, създаден от БНТ, в който ще си спомним за Начо Културата и още много знакови личности, чиято съдба е свързана с 50-годишната история на Стария град на Пловдив.
След това в Балабановата къща ще бъде открита изложба на незабравимия асеновградски художник Коста Форев. Ще видим картините му със сцени от едновремешните годежи и погребения, пловдивските и станимашките кафенета и дворове. Сред тях ще са и живописните му вариации по темата „Сватбата на вуйчо ми”.
Същата вечер ще бъде открита и друга весела изложба – „Дунавски карикатури”. „Така празниците ни ще започнат с една приятна весела част.
01.04., понеделник
17:30 ч – Лапидариум – Официална церемония по случай 50 години от създаването на Управление „Старинен Пловдив“, с участието на бивши и настоящи служители, общественици, свързани с историята на Стария град.
В деня на шегата, подаряваме на пловдивчани и гостите една силна доза усмивка с две изложби
18:00 ч. – Балабанова къща – Изложба на дунавски карикатури„Danube cartoons”
Изложбата представя карикатурното майсторство на автори от няколко дунавски държави. Експозицията се осъществява в партньорство с Министерството на културата на Долна Австрия и Работната Общност на Дунавските страни.
18:30 ч. – Балабанова къща – Изложба „Коста Форев – палитра от светове”
Експозицията ще представи над 30 творби на самобитния разказвач на истории, разпознаваемият и колоритен художник Коста Форев.
Веднага след старта на изложбите музикален гост „Биг Бенд Пловдив” – двор /при лошо време пруст/ Балабанова къща.
Начо да бъде прославян с легенди (басни) без съмнение е във интересите на някого. Масирана кампания е в разгар. Ние останалите си имаме по-важни работи отколкото да съчиняваме митологии.
Легендите като неоскубани плевели избуяват и задушават истините. Които истини са
хем крехки, хем не са обективни: все разтегливи нанякъде отнякого. Понякога дори
пишман интелектуалци се увличат в сърцераздирателни тиради просто ей-така, от телешки възторг, всеки се прави на интересен („съпричастен“, както казваше поетът соцреалист).
Но когато опре до въздигане на паметник (четем) беломраморен пред Балабановата
къща на Начо Културата възседнал Червено Пони, набучващ с копие Народен Враг –
то тогава се сепвам даже и аз.
Преди петдесет години Начо -не е тайна- се уволни от войската като политически
офицер ЗКПЧ, дойде с чизмите от Асеновград и почна да се умилква из Пловдив. („Турна
очила и връзка и култура взе да пръска“ смееше се Кераца с първия Начов
покровител чичо Русан Константинов пред кино Септември помним = хотел Молле де, в
закусвалнята Балкан пред Клуба на Културните дейци). Без образование, без възпитание, здрав другар, народната власт му възложи -като друго не умее- да коли и беси. Априлският пленум като събори Червенков / Югов и сложи другаря Живков, излюпи се „Априлското Поколение“ пловдивски художници, в която групичка Начо се вкопчи и си образува своята ниша, базирана на добро уиски
първоначално, впоследствие – като се загнезди в Недкович – разнообразена с
най-добрата кафе машина на Града. Флиртуването -от него, да- ама има и работа
да се върши, за което пък назначиха арх. Петко Кекеманов и Джовани Димитров,
икономист, хора специалисти да гонят задачите.
Старият Пловдив тъкмо беше получил първият си – и последен – Градоустройствен
План от арх. Младен Панчев, ръководител група Пловдив в ИПК-София (професор, доктор понастоящем; ИПК още не беше Национален; Старият Град още не беше обявен за АИРезерват; година 1967-8).
Стратегът Начо обаче усеща колко приятно им става на началствата от столицата
(„Лъчко! О!“) като им постила гнезденце за уикенда, гъделичкане на всекиму
според ранга; и решава да „ОбОбществява“. Тази дума прикрива
грозната практика на Отчуждаване. Открадване. Изселване. Кореняците – вън!
Пришелците ние по-добре разбираме Града. Някой да помни (?!?) как Начо се
намести в „Къща-Музей“ аленото пони? Ами че то там си живееше старо семейство
кореняци, от които Народната Власт „обобществи“. Жилфондът после настани
Политкомисаря; и след години -хоп, другарят си … го откупи,
„добросъвестно“ видите ли, и на цени държавни естествено. В оная епоха хем уж
„забрана“ можеше да се въведе за населението – покупкопродажби – хем за
царедворци като Митьо Киров можеше първо да се предостави ателие под Ламартин на
ул. Пълден, после да му се продаде тихомълком място за къща. Държавно. Равни
бяхме всичките, да, ама някои бяха по-равни.
Обезлюдяването на Стария Пловдив (виж книжка 5-6 от списание АРХИТЕКТУРА от 1975
година, и др.) стана основна мисия на Начо, подкрепяна от Диктатурата на
Пролетариата, въпреки възражения от специалисти социолози и градостроители.
„Творческа база“ стана ключовата дума за сделката: където данъците ни се
инвестират във една куха черупка с по някой чиновник на синекура вътре, който
нехае за разместените керемиди; а ако той е непослушен (Съюзът на Учените в
България) – ще го критикуваме разпенявено …
Дантели на простора, бяло сладко на лъжичка; бабички достолепни, насядали в
клюкарника? Черковни енориаши, които да се прекръстят като зърнат камбанария?
Бебета? Обикновен, жив живот, какъвто тепетата са крепили хилядолетия? Калдаръм
кокони? Къде бе, кореняците като сте го направили тоя Град – хайде сега, къш!
„Ах, летете ескадрони!“ … те ти „Заслужил Деятел“: помните ли вие читателите
как и кои ставахме „заслужили“, пред кого заслужили бяхме, пред народа ли, или
пред Народната Власт?
Та ето сега какво представлява Старият Пловдив, каква карикатура, Чалга и
Скара-Бира в „конюшни“ … сърцето му се къса на Даро (от Сидни, Австралия –
Теодор вече разбира се) – Божидар поп Антов, „АНТОВАТА“ къща на върха над
Ламартин на 23ти номер на Княз Церетелев – пред заключената, барикадираната
тежка порта с неговото име в бронз: „За какво ни отнеха дядовата ми къща?
Попиляха рода ни, изселиха ни към континентите! Цъфнаха, ей ги, вързаха, ами че
ние бяхме гостоприемна къща! Проклет да е ОНЯ!“ – и плю. Така че парвенютата
дето скимтят как се били допряли до светеца, до „Кмета“ Начо Културата
(ЗаКаПеЧе и политкомисар) нека се свестят: Паметник на Червено Пони на наши
разноски за ОНЯ Престъпник? Булевард Атанас Кръстев? Идолопоклонници, да си
турнат неговата икона в домашния им иконостас и да си избършат лигите.
След промените сякаш се разчу, че Начо Културата бил … потърпевш, видите ли,
жертва на комунистическия режим. Първи дисидент бил той (тайно). Е това даже не
е смешно, то е срамно. Позор, поне малко достоинство как не можа да изнамери
след като яздеше гребена на вълната цели десетилетия!
Право бил завършил, мярна ми се някъде, че Начо имал юридическо висше
образование. Смях. Всички знаеха, а и той се перчеше, че как без висше
образование Начо командва Главните Архитекти на Пловдив, как гордо отхвърля
градоустройствен план да не му се пречка. Не редовно, не задочно висше, не
РабФак (ако си спомняте това понятие) – не бе, нищичко: Начо не умееше две думи
грамотно да напише не само, той едвам четеше! Цял живот Начо си беше без
образование, „талант самороден“. Освен ако на стари години пенсиониран се е
съпикясал да си купи (като по Бранислав Нушич) тапия „Doctor Honoris Causa“ от
АНУ (Асеновградски Нов Университет или подобна Alma Mater) за още една рамка на
стената. Менте нечленоразделно. А дали пък не владееше езици, като беше така
приказлив в космополитното Филибе? Не. Даже съветският език , на който
всички лесно четяхме изобилна, евтина литература, за Начо Културата си остана
непреодолим. Попийваше. Клевета ли е, че в оная епоха вещества други като
нямаше, “ Априлското Поколение“ пловдивски художници бяха все спиртосани, и че
Начо Културата беше начело?
Така се въртеше тогава алъш-вериша: аз на тебе, ти на мене – не мислете, че Начо
Културата е купувал картини. Всички те са му „дарове“ за разни негови „услуги“ и
за неговото приятелство, което постепенно ставаше все по-ценно, все
по-стойностно, все по-многоцифрено. На тебе на ти ателие, на тебе на ти
поръчкова контрактация … В Америка много лесно може да изгърми някой
губернатор ако е ползувал служебния автомобил за нещо лично; ама ние тук си имаме
имунитети нашенски. Игрички. Далавери и гешефти.
Въпрос с намалена трудност към многознайниците дето напират да издигат олтари:
името Лилия Ботушарова да е известно на някого? Да, която остана стара мома
десетилетия, която пожертвува еснафско благополучие, челяд и „заслужили“
титулатури за да разкопае и ни поднесе Античния Театър?
Въпреки доброжелателите? Как пък за Лилия Ботушарова една табелка -бронзова,
мраморна или тенекиена- не се никой сети да освети? Нито булевардче?
Голямото перчене на Начо „културата“ беше ОБЗАВЕЖДАНЕТО на новореставрираните от НИПК сгради със „автентични мебели от епохата“, за което той се мислеше за спец. Истината обаче е, че основните заслуги в тази нелесна дейност не бяха на Заслужилия Деятел на „Културата“, а на г-жа Елена Узунска – най-рафинираната дама (и първа хубавица, вечна й памет) на Града, пред която се отваряха вратите на недостъпни нотабили не само в Източна Румелия, но и в София, Свищов, Казанлък и всякъде. Където парвенюта не можеха да припарят, макар и станимашки. Нейният вкус, компетентност и дипломация доведоха до резултатите. Нека тук спомена -без да мога да си спомня името, за съжаление- майстора реставратор мебелист, един мустакат, мълчалив работяга със златни ръце в такъв тънък занаят. Хора засенчени от Главния Цар, който се извисяваше всъщност върху техните плещи …
„De mortibus nihil nisi bene“ ще речете; знам, знам, аз нищо лошо не съм казал
за покойника. Само истината, какиното, щото да ни лъжат в очите не щем. Лека му
пръст на Начо, Бог да МУ прости…
=about 4 years ago=
about 4 years ago
ПОБЪЛГАРЕНО – И ЗАНЕМАРЕНО
26 март, 2019 в 10:38 pm =podTepeto=
НАИМЕНОВАНИЕТО НА ТОЗИ ПАМЕТНИК БЕШЕ „ПОДОБРЕНО“ ПРЕЗ ИСТЕРИЧАВАТА КАМПАНИЯ ЗА ПРЕИМЕНУВАНЕ ЗА ДА ИМ ЗВУЧИ ПОЛИТКОРЕКТНО- И ТОВА ТАКА СИ И ОСТАНА ЗАНЕМАРЕНО БЕЗ НИКОЙ ДА СЕ СЕТИ, ЧЕ „балабанов“ е нищо, никой, поредната мутро-майна без принос към тази величествена архитектура, а напротив, неин унищожител.
„Заспал Муйко в сламата“ е управлението на Града.
Тази къща е на Панагьотис Хадзи Лампси, покръстен арнаутин, с вкомпозиран кръст в горните салони.
Не може да се зове „балабановая“
Лампси е споменат от Муравенов, 1860